Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Tried to touch the sun, but the brightness burned my eyes...
Автор: chaoticfeelingz Категория: Лични дневници
Прочетен: 38945 Постинги: 15 Коментари: 24
Постинги в блога
25.07.2009 00:00 - Понякога...
   Понякога искам да изтрия всичко. Просто да го залича. Да стане празно, сиво и безсъдържателно като погледите към мене на хората, които толкова много ценя и обичам. Глупаво, а? А какво всъщност остава от един човек, когато даде всичко по силите си за тези хора, за да им е добре на тях и също за да почувства егоистичното усещане за полезност? Точно нищо. Остава сива, празна и безсъдържателна обвивка... изчерпана. Празна шушулка. Искам ли да се превърна в това – че кой би поискал! Но го правя... с рогата напред, тъпо и упорито...
    Защо правим тези неща за другите- отплата ли ще получим, признание, полза, удовлетвореност, наслада? Не очаквам нито едно или, ако се докопам до нещо, то ще бъде нищожно в сравнение с това, което съм дала от себе си. “Всичко се връща” казват хората. Не съм съгласна. Нищо не е по равно и нищо не идва обратно в такива пропорции, в които е дадено. Не е и нужно.
    Защо обаче продължаваме да обичаме тези хора, да се грижим за тях и да умираме от болка всеки път, когато видим, че те не биха отвърнали със същото или дори ни използват по угоден начин? Или само аз съм така... Сигурно някъде греша, защото в един момент всичко това се превръща в невъобразима форма на мазохизъм. Всеки иска да е обичан и разбиран, всеки има нужда от това, но явно начинът да бъде постигнато не е като самият ти обичаш и разбираш. Опит.
    Защо точно тези хора, заради които решаваме да станем “празни шушулки” не са тези, които ще решат да станат такива за нас? Някой би казал “Защото животът е гаден.” или “Защото хората са скапани.”.
    Ок... нека бъде така. Аз си продължавам да давам колкото мога... и пак бих повторила това, което казах тази вечер “Много, адски много те обичам!”, и пак бих чула отговора “Ааа добреее. Добре.”, и пак бих видяла хитрата физиономия на някой, който мисли само как ще му е от полза моето отношение. Но този път бих била толкова пълна със смисъл, че смисълът съвсем нямаше да го има вече...
Категория: Лични дневници
Прочетен: 886 Коментари: 2 Гласове: 4
23.07.2009 16:15 - Част...
Тя тичаше, блъскаше се, падаше, ставаше, коленете и бяха ожулени от многото спънки, лицето и беше покрито с кръв и сълзи, но тя не спираше да бяга. Накъде -не знаеше, просто бягаше. Където и да е, далече, само не там...
Търсеше неговата опора, но него го нямаше. Него все го нямаше! Само той я разбираше. А тя толкова се нуждаеше...
И от останалите също не получи нужната подкрепа. В очите и цялото възприятие на тези хора за света изглеждаше вяло, повърхностно и невярно. Някога били й най-близките, сега те бяха толкова далечни. Измъчиха съществото и, изтъркаха я, полираха я, а, затворена дълбоко отвътре, тя си беше все същата. Виковете, крясъците, упреците отекваха в съзнанието й, но тя вече не ги усещаше, тези думи я бяха наранили веднъж, бяха пробили дупките в душата й и вече минаваха като през сито... Но още я болеше от истината, тази истина, която само тя прие...
Не знаеше какво е станало, след като си тръна. Можеше нещо да се е променило. Едва ли. Когато мислеше за тези неща беше готова да се обърне, но солено-сладкият вкус на свободата и даваше все повече сили да тича напред. Сълзите и болките бяха нищожна цена за бягството от унижението и ограничението. И тя продължаваше... беше давала, давала, давала докато накрая се изплюха в лицето и тя направи, каквото смяташе за нужно – усмихна се през сълзи и си тръгна... този път завинаги.
Беше разбрала – да се опитваш да помогнеш на някого, който не иска да попие дори малка частичка от истината, беше неблагодарно занимание и не завършваше с успех....
Но това сега нямаше значение, нямаха значение и другите, които я променяха. Преди тя ставаше каквато искаха да бъде, моделираха я, изкривяваха я по своите контури... Докато тя не отвори съзнанието си.
Сега себеусещането й се движеше в рамките на неговото и тя имаше нужда да се докосне до тях, за да е добре със себе си, но... Него все го нямаше... нямаше го... Не знаеше кой е, но го познаваше. Познаваше енергията му, беше изучила душата му, беше се скривала преди в света му. Неговият свят беше съграден от един такъв като нейния... но тя още не беше стигнала до това време...
Тя тичаше, блъскаше се, падаше, ставаше... усещаше, че е на прав път - отиваше към неговия свят, където и във времето да беше той...

(a part of my recent writings)
Категория: Лични дневници
Прочетен: 814 Коментари: 2 Гласове: 2
05.07.2008 18:35 - Fading colours...

Да...

Рано или късно всички се превръщаме в това, на което се правим пред останалите.

Аз съм картина от акварел. Размивам се по краищата от падащия дъжд. Вече не личи какво е нарисувано... Нияма смисъл да ме гледаш. Тези, които гледаха преди да завали, нищо не видяха... вече няма как да видиш и ти. Образите са размазани.

Спираш се и ме повдигаш от локвата. Остави, късно е. Боите вече се сляха с калта. Хвърли ме и ме настъпи. Така ще направят и другите след тебе...

Няма смисъл да спасяваш онова, което вече е загубено...

Пък и аз вече имам всичкото време на света. Твоето е ценно.

Категория: Лични дневници
Прочетен: 849 Коментари: 0 Гласове: 0
30.06.2008 13:29 - Понякога
... съжалявам, че не вярвам в никого... 
НЕ!... не съжалявам... наистина не вярвам в никого...
Те не го заслужават, аз не го заслужавам... хората са все фалшиви- от главата до петите - неистински...
Категория: Лични дневници
Прочетен: 775 Коментари: 0 Гласове: 0

09.04.2008, 04:03h


и аз не спя. При това не е защото съм на мотика пияна, а защото ме раздира една остра болка отвътре и няма да спре скоро...


 Пиша като луда разпиляни мисли на листчета хартия и се опитвам, подреждайки тях, да подредя живота си...

Изгубена кауза. Когато липсват парченца, пъзелът не може да се нареди...


-------


Просто искам да чуеш тишината между думите ми. Искам да видя отражението си в ТВОИТЕ очи, в ничии други! Нищо повече, нищо по-малко.


Не искам да ми вярваш, не мога да го искам. Нямам право... но ми се ще да ме разбираш и мисля, че опитваш.


-------


Един път сбърках, два пъти изгубих. ИЗЧЕРПАХ СЕ!!! Боли ме там, където до скоро беше душата на дете. Сега е празно, черна дупка, поглъщаща всяка малка прашинка щастие.


ИМА ЛИ СМИСЪЛ?


Ти ми кажи... а може би смилълът си ти... ;(


-------


Липсва ми, някой го взе. Взе го отдавна, а толкова скоро! Ключът... Искам го обратно, но знам, че е загубен.


Не знам, не разбирам КОЙ КАКВО ИСКА ОТ МЕНЕ!? Но знам какво мога да дам - вече не е много, но е ИСТИНСКО... на дъното е. Предполагам, който бръкне по-дълбоко в кутийката във форма на сърце, ще успее да го вземе. И без това ключът го няма, отворено е...


Хайде, смело, грабете... Какво ви спира? Едва ли е това, че ме боли, то досега не спираше никого......... не спря никого.... НИКОГА!....


 


А АЗ ПРОСТО ИСКАМ БЪДА СЕБЕ СИ! ... със тебе...


 
Категория: Лични дневници
Прочетен: 915 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 20.03.2011 18:33

Седя сама в парка. На онази пейка, която с теб наричахме по детски “нашата”... преди да заминеш и да вземеш със себе си най-силното, което имах.

     Странно е... това усещане. Често идвам тук. Сама.

Спомням си смеха, закачките, наивната ти усмивка...

Бледа сянка от “онова” се промъква скришом в мислите ми. Бледа за сравнение с което беше, но по-ярка от всичко, което е там сега...

     Виждам издълбания надпис на пейката... последният момент... Последната усмивка. Последната целувка. Последният див поглед. Последният ден заедно...

     Оглеждам се наоколо. Сякаш чувам стъпките ти. “Пак заедно” отеква в съзнанието ми... но едва ли. Мрачната реалност не би могла да се промени само с две-три думи.

     А аз те предадох. Исках да видя друг, и още друг, и още... Но те не ме ценяха както ти. И аз не ги гледах както теб. А знам, че дори не искаш да погледнеш напред. Чакаш да се върнеш.

НЕДЕЙ!

     Остани там, намери нея...

     Аз имам кристалните си мечти,  това ми е достатъчно...

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1368 Коментари: 4 Гласове: 0
Последна промяна: 20.03.2011 18:35
Приказка за бездната?

Днес е ден за игра с чувства. Моята игра този път.
Пропастта между това, което съм и тези, които ми го причиняват е достатъчно малка, че да я прескоча и сама. И единствената нещо,което ще взема със себе си е егоизма. Там ще го превърна в животинско чувство за самосъхранение... Или не?
Да, лесно е да мина от единия край на другия. Или пък не Е?

Ммм... олюлявах сепо пътя към бездната. Колкото по-далече стигах, толкова повече валеше. С един-единствен скок щях да я прескоча и да избягам от честната си приказка. Щях да стъпя здраво на скалата на лъжите...
Трудно беше да пристъпвам напред. Не исках да се превърна в нещо което не съм.

Сега идва трудната част. Отскачам и съм там!
Не!..
Сядам на ръба. Имам избор! Да се засиля и да прескоча или да се хвърля в пропастта?
Един избор. Няма връщане назад. От другата страна лицемерието разяжда, злобата превзема, завистта оковава...

А аз живея в мой си свят. Банално чист, искрено детски, но МОЙ. МОЙ!
.......
...
Затварям очи и падам между двата свята... Там при моя топъл дъжд. Вечен дъжд. В бездната на хаотичните ми чувства...
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1142 Коментари: 2 Гласове: 0
23.05.2007 14:48 - |-(
Съжалявам, че си поиграх с нечии чувства. Беше от егоизъм. Всъщност и съжалявам от егоизъм... :\
Категория: Лични дневници
Прочетен: 826 Коментари: 0 Гласове: 0

    Случвало ли ти се е да искаш да заплачеш, но да не можеш? Сълзите просто не капят. Сподавени стонове. Искам да плача... искам, но не мога. Нямам сили за това.

     Веднъж поисках нещо. И точно то не стана. А покрай мен се срути и всичко останало.

     Разруха. Аз ли предизвиквам лошите обстоятелства?

     Не знам. Не знам! Нищо не зная...

Понякога ми се ще тихо да избледнея и да изчезна. Дали някой от значимите за мене хора ще забележи? Интересуват ли се ТЕ от това, което съм АЗ?

     Изчезвам... и на мое място остава прах. Безплътен, сив... това ли съм аз? Купчинка пясък, едно безличие?

     Или пречи индивидуалността? Или изобщо нямам такава...

     Кое е грешното – аз или светът? Кое не е на мястото си?!

Не знам. Не знам! 

     Едно желание = една мечта по-малко.

За какво тогава са ми тези мечти?

За да се разочаровам всеки път щом поредната се пръсне на парчета със звън като паднала кристална чаша?

За да не спя нощем, мислейки как да върна целостта и?

За жалост, както при кристалът, лепилото не върши работа...

     Трябва нова мечта. Но този път не искам да се счупи...

Затова ще превърна мечтата в стремеж, стремежите са от дърво...

 

И оставам в безцелни лутания.

В див унес.

Моя див унес.

Както аз си умея...

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1451 Коментари: 2 Гласове: 0
16.05.2007 18:08 - :\

Всичко си остава същото. 
Променя се само възприятието ни за нещата...
Моите виждания еволюират на ново равнище твърде често, за да си създам собствена представа обаче... 
и всичко остава размазано и неясно.
Като в мръсно огледало.


Flaw - Recognize 

А как искам да се разбера...

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1163 Коментари: 2 Гласове: 1

 Понякога имам нужда само от една топла прегръдка. Да се сгуша като малко дете в нечии ръце и да се унеса...

     Страх ме е от контакта с хората. Веднъж ранена, вече бягам... Искам само да повярвам, да се доверя.

А как? Как да се престраша, като всеки път доверието ми води до лъжи... ?

     Излъжи ме. Излъжи ме пак! Виж – боли ме. Това задоволява твоето его. Това ме отдалечава от тях, от хората. Всеки път, все повече...

     А лошо ли е да разкриеш душата си, лошо ли е да покажеш истинските чувства и лошо ли е да поискаш?...

     Подаваш ми ръка, но казваш:

“А искаш ли да ме прегърнеш? Знам. Искаш.”

“Страх ме е.”

“А от какво?”

“Защото този път знам...”

     Близостта боли. Тя наранява нежната повърхност. Издрасква я. Прави я груба. Прави ме безчувствена...

     Не ме разбираш. Аз бягам. От какво... не е от теб!

Бягам от себе си. Бягам от възможността да покажа слабостта си...

     Тихо е. По-тихо не е било, а в главата – какафония.

Спирам... ще се насладя на сладката болка от незнанието.

Категория: Лични дневници
Прочетен: 994 Коментари: 1 Гласове: 1

     Чакайки да ми дойде вдъхновение за поредното безсмислено есе, стоя и драскам на листа. Хаотични и неодушевени, безцелните чертички се превръщат в смисъла на още поне половин час от живота ми. Чудя се дали, като се опитвам да оцветя цялата страница със синьото мастило,  изваждам част от себе си на показ.

     Дали пък в това странно състояние на полу-транс на повърхността излизат истинските си мои мисли, некултивирани от сивото, дори черно ежедневие...

     Трудно се оказва да оцветиш целия лист с една проста химикалка (която, впрочем свършва...) . Менe това не ме интересува. Втренчено и вглъбено. Продължавам да драскам... И защо да спирам... ?

     Това се превръща в най-важната цел. В един такъв момент започвам да мисля различни неща. Транс. Унес. Пълно съсредоточение. Буден сън. Не зная как се нарича...

 

     30 минути. Минават като миг. Съзнанието се пробужда. Страницата е оцветена. Не помня кога, нито как. Единственият спомен е за “АЗ”.

     Едва ли ме разбираш, никой не може...

     Недомлъвки... ще ми се да можех да опиша, но дума за това май няма... Отвъд.

 

 

     Понякога ми се иска да извадя мислите си и да ги подредя. Като карти в колода. Да изхвърля ненужните, слабите.

     Да имам подредено съзнание не е лукс, който мога да си позволя.

     Сред многото карти ми е трудно да разбера коза в играта. Пък и не е лесно да си изградиш стратегия на базата на нищо. Не е лесно и да направиш ръка, без да виждаш картите си.

     Това съм аз - объркана игра. Заплетен кръг... но се опитвам. Държа конците, целеустремена съм, сигурна в себе си... за пред хората. Но нищо не е сигурно, щом основите поддават.

     Грешно, казват, е да стоя горда и пряма като скала. Зад защитна стена от искрени думи, зад честния образ на неосъзнатото... А какво ще стане, ако не играя така?  Професионален блъф, заблуда... След това да изразя себе си е по-трудно от всичко.

     Хаотична, неясна, сянка... грешката е там, където думите са фалшиви. Наречи моите думи фалшиви. Но не е ли неистинско това, което субективно се приема за такова?

     Желанието да знам какво е “АЗ” ме кара да разсъждавам над собствената ми индивидуалност.

     Изтощително и скучно, а?

 

Категория: Лични дневници
Прочетен: 906 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 20.03.2011 18:38
Търсене

За този блог
Автор: chaoticfeelingz
Категория: Лични дневници
Прочетен: 38945
Постинги: 15
Коментари: 24
Гласове: 115
Календар
«  Януари, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031