Днес е ден за игра с чувства. Моята игра този път.
Пропастта между това, което съм и тези, които ми го причиняват е достатъчно малка, че да я прескоча и сама. И единствената нещо,което ще взема със себе си е егоизма. Там ще го превърна в животинско чувство за самосъхранение... Или не?
Да, лесно е да мина от единия край на другия. Или пък не Е?
Ммм... олюлявах сепо пътя към бездната. Колкото по-далече стигах, толкова повече валеше. С един-единствен скок щях да я прескоча и да избягам от честната си приказка. Щях да стъпя здраво на скалата на лъжите...
Трудно беше да пристъпвам напред. Не исках да се превърна в нещо което не съм.
Сега идва трудната част. Отскачам и съм там!
Не!..
Сядам на ръба. Имам избор! Да се засиля и да прескоча или да се хвърля в пропастта?
Един избор. Няма връщане назад. От другата страна лицемерието разяжда, злобата превзема, завистта оковава...
А аз живея в мой си свят. Банално чист, искрено детски, но МОЙ. МОЙ!
.......
...
Затварям очи и падам между двата свята... Там при моя топъл дъжд. Вечен дъжд. В бездната на хаотичните ми чувства...
Случвало ли ти се е да искаш да заплачеш, но да не можеш? Сълзите просто не капят. Сподавени стонове. Искам да плача... искам, но не мога. Нямам сили за това.
Веднъж поисках нещо. И точно то не стана. А покрай мен се срути и всичко останало.
Разруха. Аз ли предизвиквам лошите обстоятелства?
Не знам. Не знам! Нищо не зная...
Понякога ми се ще тихо да избледнея и да изчезна. Дали някой от значимите за мене хора ще забележи? Интересуват ли се ТЕ от това, което съм АЗ?
Изчезвам... и на мое място остава прах. Безплътен, сив... това ли съм аз? Купчинка пясък, едно безличие?
Или пречи индивидуалността? Или изобщо нямам такава...
Кое е грешното – аз или светът? Кое не е на мястото си?!
Не знам. Не знам!
Едно желание = една мечта по-малко.
За какво тогава са ми тези мечти?
За да се разочаровам всеки път щом поредната се пръсне на парчета със звън като паднала кристална чаша?
За да не спя нощем, мислейки как да върна целостта и?
За жалост, както при кристалът, лепилото не върши работа...
Трябва нова мечта. Но този път не искам да се счупи...
Затова ще превърна мечтата в стремеж, стремежите са от дърво...
И оставам в безцелни лутания.
В див унес.
Моя див унес.
Както аз си умея...
Всичко си остава същото.
Променя се само възприятието ни за нещата...
Моите виждания еволюират на ново равнище твърде често, за да си създам собствена представа обаче...
и всичко остава размазано и неясно.
Като в мръсно огледало.
Flaw - Recognize
А как искам да се разбера...
Понякога имам нужда само от една топла прегръдка. Да се сгуша като малко дете в нечии ръце и да се унеса...
Страх ме е от контакта с хората. Веднъж ранена, вече бягам... Искам само да повярвам, да се доверя.
А как? Как да се престраша, като всеки път доверието ми води до лъжи... ?
Излъжи ме. Излъжи ме пак! Виж – боли ме. Това задоволява твоето его. Това ме отдалечава от тях, от хората. Всеки път, все повече...
А лошо ли е да разкриеш душата си, лошо ли е да покажеш истинските чувства и лошо ли е да поискаш?...
Подаваш ми ръка, но казваш:
“А искаш ли да ме прегърнеш? Знам. Искаш.”
“Страх ме е.”
“А от какво?”
“Защото този път знам...”
Близостта боли. Тя наранява нежната повърхност. Издрасква я. Прави я груба. Прави ме безчувствена...
Не ме разбираш. Аз бягам. От какво... не е от теб!
Бягам от себе си. Бягам от възможността да покажа слабостта си...
Тихо е. По-тихо не е било, а в главата – какафония.
Спирам... ще се насладя на сладката болка от незнанието.
Чакайки да ми дойде вдъхновение за поредното безсмислено есе, стоя и драскам на листа. Хаотични и неодушевени, безцелните чертички се превръщат в смисъла на още поне половин час от живота ми. Чудя се дали, като се опитвам да оцветя цялата страница със синьото мастило, изваждам част от себе си на показ.
Дали пък в това странно състояние на полу-транс на повърхността излизат истинските си мои мисли, некултивирани от сивото, дори черно ежедневие...
Трудно се оказва да оцветиш целия лист с една проста химикалка (която, впрочем свършва...) . Менe това не ме интересува. Втренчено и вглъбено. Продължавам да драскам... И защо да спирам... ?
Това се превръща в най-важната цел. В един такъв момент започвам да мисля различни неща. Транс. Унес. Пълно съсредоточение. Буден сън. Не зная как се нарича...
30 минути. Минават като миг. Съзнанието се пробужда. Страницата е оцветена. Не помня кога, нито как. Единственият спомен е за “АЗ”.
Едва ли ме разбираш, никой не може...
Недомлъвки... ще ми се да можех да опиша, но дума за това май няма... Отвъд.
Понякога ми се иска да извадя мислите си и да ги подредя. Като карти в колода. Да изхвърля ненужните, слабите.
Да имам подредено съзнание не е лукс, който мога да си позволя.
Сред многото карти ми е трудно да разбера коза в играта. Пък и не е лесно да си изградиш стратегия на базата на нищо. Не е лесно и да направиш ръка, без да виждаш картите си.
Това съм аз - объркана игра. Заплетен кръг... но се опитвам. Държа конците, целеустремена съм, сигурна в себе си... за пред хората. Но нищо не е сигурно, щом основите поддават.
Грешно, казват, е да стоя горда и пряма като скала. Зад защитна стена от искрени думи, зад честния образ на неосъзнатото... А какво ще стане, ако не играя така? Професионален блъф, заблуда... След това да изразя себе си е по-трудно от всичко.
Хаотична, неясна, сянка... грешката е там, където думите са фалшиви. Наречи моите думи фалшиви. Но не е ли неистинско това, което субективно се приема за такова?
Желанието да знам какво е “АЗ” ме кара да разсъждавам над собствената ми индивидуалност.
Изтощително и скучно, а?
