Седя сама в парка. На онази пейка, която с теб наричахме по детски “нашата”... преди да заминеш и да вземеш със себе си най-силното, което имах.

     Странно е... това усещане. Често идвам тук. Сама.

Спомням си смеха, закачките, наивната ти усмивка...

Бледа сянка от “онова” се промъква скришом в мислите ми. Бледа за сравнение с което беше, но по-ярка от всичко, което е там сега...

     Виждам издълбания надпис на пейката... последният момент... Последната усмивка. Последната целувка. Последният див поглед. Последният ден заедно...

     Оглеждам се наоколо. Сякаш чувам стъпките ти. “Пак заедно” отеква в съзнанието ми... но едва ли. Мрачната реалност не би могла да се промени само с две-три думи.

     А аз те предадох. Исках да видя друг, и още друг, и още... Но те не ме ценяха както ти. И аз не ги гледах както теб. А знам, че дори не искаш да погледнеш напред. Чакаш да се върнеш.

НЕДЕЙ!

     Остани там, намери нея...

     Аз имам кристалните си мечти,  това ми е достатъчно...