Понякога искам да изтрия всичко. Просто да го залича. Да стане празно, сиво и безсъдържателно като погледите към мене на хората, които толкова много ценя и обичам. Глупаво, а? А какво всъщност остава от един човек, когато даде всичко по силите си за тези хора, за да им е добре на тях и също за да почувства егоистичното усещане за полезност? Точно нищо. Остава сива, празна и безсъдържателна обвивка... изчерпана. Празна шушулка. Искам ли да се превърна в това – че кой би поискал! Но го правя... с рогата напред, тъпо и упорито...
    Защо правим тези неща за другите- отплата ли ще получим, признание, полза, удовлетвореност, наслада? Не очаквам нито едно или, ако се докопам до нещо, то ще бъде нищожно в сравнение с това, което съм дала от себе си. “Всичко се връща” казват хората. Не съм съгласна. Нищо не е по равно и нищо не идва обратно в такива пропорции, в които е дадено. Не е и нужно.
    Защо обаче продължаваме да обичаме тези хора, да се грижим за тях и да умираме от болка всеки път, когато видим, че те не биха отвърнали със същото или дори ни използват по угоден начин? Или само аз съм така... Сигурно някъде греша, защото в един момент всичко това се превръща в невъобразима форма на мазохизъм. Всеки иска да е обичан и разбиран, всеки има нужда от това, но явно начинът да бъде постигнато не е като самият ти обичаш и разбираш. Опит.
    Защо точно тези хора, заради които решаваме да станем “празни шушулки” не са тези, които ще решат да станат такива за нас? Някой би казал “Защото животът е гаден.” или “Защото хората са скапани.”.
    Ок... нека бъде така. Аз си продължавам да давам колкото мога... и пак бих повторила това, което казах тази вечер “Много, адски много те обичам!”, и пак бих чула отговора “Ааа добреее. Добре.”, и пак бих видяла хитрата физиономия на някой, който мисли само как ще му е от полза моето отношение. Но този път бих била толкова пълна със смисъл, че смисълът съвсем нямаше да го има вече...

Тя тичаше, блъскаше се, падаше, ставаше, коленете и бяха ожулени от многото спънки, лицето и беше покрито с кръв и сълзи, но тя не спираше да бяга. Накъде -не знаеше, просто бягаше. Където и да е, далече, само не там...
Търсеше неговата опора, но него го нямаше. Него все го нямаше! Само той я разбираше. А тя толкова се нуждаеше...
И от останалите също не получи нужната подкрепа. В очите и цялото възприятие на тези хора за света изглеждаше вяло, повърхностно и невярно. Някога били й най-близките, сега те бяха толкова далечни. Измъчиха съществото и, изтъркаха я, полираха я, а, затворена дълбоко отвътре, тя си беше все същата. Виковете, крясъците, упреците отекваха в съзнанието й, но тя вече не ги усещаше, тези думи я бяха наранили веднъж, бяха пробили дупките в душата й и вече минаваха като през сито... Но още я болеше от истината, тази истина, която само тя прие...
Не знаеше какво е станало, след като си тръна. Можеше нещо да се е променило. Едва ли. Когато мислеше за тези неща беше готова да се обърне, но солено-сладкият вкус на свободата и даваше все повече сили да тича напред. Сълзите и болките бяха нищожна цена за бягството от унижението и ограничението. И тя продължаваше... беше давала, давала, давала докато накрая се изплюха в лицето и тя направи, каквото смяташе за нужно – усмихна се през сълзи и си тръгна... този път завинаги.
Беше разбрала – да се опитваш да помогнеш на някого, който не иска да попие дори малка частичка от истината, беше неблагодарно занимание и не завършваше с успех....
Но това сега нямаше значение, нямаха значение и другите, които я променяха. Преди тя ставаше каквато искаха да бъде, моделираха я, изкривяваха я по своите контури... Докато тя не отвори съзнанието си.
Сега себеусещането й се движеше в рамките на неговото и тя имаше нужда да се докосне до тях, за да е добре със себе си, но... Него все го нямаше... нямаше го... Не знаеше кой е, но го познаваше. Познаваше енергията му, беше изучила душата му, беше се скривала преди в света му. Неговият свят беше съграден от един такъв като нейния... но тя още не беше стигнала до това време...
Тя тичаше, блъскаше се, падаше, ставаше... усещаше, че е на прав път - отиваше към неговия свят, където и във времето да беше той...

(a part of my recent writings)

Да...

Рано или късно всички се превръщаме в това, на което се правим пред останалите.

Аз съм картина от акварел. Размивам се по краищата от падащия дъжд. Вече не личи какво е нарисувано... Нияма смисъл да ме гледаш. Тези, които гледаха преди да завали, нищо не видяха... вече няма как да видиш и ти. Образите са размазани.

Спираш се и ме повдигаш от локвата. Остави, късно е. Боите вече се сляха с калта. Хвърли ме и ме настъпи. Така ще направят и другите след тебе...

Няма смисъл да спасяваш онова, което вече е загубено...

Пък и аз вече имам всичкото време на света. Твоето е ценно.

... съжалявам, че не вярвам в никого... 
НЕ!... не съжалявам... наистина не вярвам в никого...
Те не го заслужават, аз не го заслужавам... хората са все фалшиви- от главата до петите - неистински...

09.04.2008, 04:03h

и аз не спя. При това не е защото съм на мотика пияна, а защото ме раздира една остра болка отвътре и няма да спре скоро...

 Пиша като луда разпиляни мисли на листчета хартия и се опитвам, подреждайки тях, да подредя живота си...

Изгубена кауза. Когато липсват парченца, пъзелът не може да се нареди...

-------

Просто искам да чуеш тишината между думите ми. Искам да видя отражението си в ТВОИТЕ очи, в ничии други! Нищо повече, нищо по-малко.

Не искам да ми вярваш, не мога да го искам. Нямам право... но ми се ще да ме разбираш и мисля, че опитваш.

-------

Един път сбърках, два пъти изгубих. ИЗЧЕРПАХ СЕ!!! Боли ме там, където до скоро беше душата на дете. Сега е празно, черна дупка, поглъщаща всяка малка прашинка щастие.

ИМА ЛИ СМИСЪЛ?

Ти ми кажи... а може би смилълът си ти... ;(

-------

Липсва ми, някой го взе. Взе го отдавна, а толкова скоро! Ключът... Искам го обратно, но знам, че е загубен.

Не знам, не разбирам КОЙ КАКВО ИСКА ОТ МЕНЕ!? Но знам какво мога да дам - вече не е много, но е ИСТИНСКО... на дъното е. Предполагам, който бръкне по-дълбоко в кутийката във форма на сърце, ще успее да го вземе. И без това ключът го няма, отворено е...

Хайде, смело, грабете... Какво ви спира? Едва ли е това, че ме боли, то досега не спираше никого......... не спря никого.... НИКОГА!....

 

А АЗ ПРОСТО ИСКАМ БЪДА СЕБЕ СИ! ... със тебе...