Понякога искам да изтрия всичко. Просто да го залича. Да стане празно, сиво и безсъдържателно като погледите към мене на хората, които толкова много ценя и обичам. Глупаво, а? А какво всъщност остава от един човек, когато даде всичко по силите си за тези хора, за да им е добре на тях и също за да почувства егоистичното усещане за полезност? Точно нищо. Остава сива, празна и безсъдържателна обвивка... изчерпана. Празна шушулка. Искам ли да се превърна в това – че кой би поискал! Но го правя... с рогата напред, тъпо и упорито...
    Защо правим тези неща за другите- отплата ли ще получим, признание, полза, удовлетвореност, наслада? Не очаквам нито едно или, ако се докопам до нещо, то ще бъде нищожно в сравнение с това, което съм дала от себе си. “Всичко се връща” казват хората. Не съм съгласна. Нищо не е по равно и нищо не идва обратно в такива пропорции, в които е дадено. Не е и нужно.
    Защо обаче продължаваме да обичаме тези хора, да се грижим за тях и да умираме от болка всеки път, когато видим, че те не биха отвърнали със същото или дори ни използват по угоден начин? Или само аз съм така... Сигурно някъде греша, защото в един момент всичко това се превръща в невъобразима форма на мазохизъм. Всеки иска да е обичан и разбиран, всеки има нужда от това, но явно начинът да бъде постигнато не е като самият ти обичаш и разбираш. Опит.
    Защо точно тези хора, заради които решаваме да станем “празни шушулки” не са тези, които ще решат да станат такива за нас? Някой би казал “Защото животът е гаден.” или “Защото хората са скапани.”.
    Ок... нека бъде така. Аз си продължавам да давам колкото мога... и пак бих повторила това, което казах тази вечер “Много, адски много те обичам!”, и пак бих чула отговора “Ааа добреее. Добре.”, и пак бих видяла хитрата физиономия на някой, който мисли само как ще му е от полза моето отношение. Но този път бих била толкова пълна със смисъл, че смисълът съвсем нямаше да го има вече...

Така е в живота. Колкото повече даваш, толкова по малко получаваш от същото. Получаваш повече от нещо друго.. но, осъзнаваш, че ти се иска да е от онова, което си давала с пълни шепи...Само че никога не се получавала :) Не те разочаровам, казвам ти, за да не хабиш от енергията си да опитваш непрекъснато, с надежда, и всеки път да се връщаш в изходно положение. Затова може би трябва да се научим да даваме пестеливо. Да даваме толкова, колкото е необходимо и нито грам повече...И аз, ето на, разбрах го къде 40-те ми години. Няма смисъл и вие /с Теди/ да си губите толкова от времето. Голяма част от разпиляната енергия просто я насочете за нещо смислено за вас :) Поздрави!

Да наистина, тази енергия и емоциите могат да се ориантират в някаква полезна посока. Това се опитвам да направя тези дни, скоро очаквам развитие.

(=