Тя тичаше, блъскаше се, падаше, ставаше, коленете и бяха ожулени от многото спънки, лицето и беше покрито с кръв и сълзи, но тя не спираше да бяга. Накъде -не знаеше, просто бягаше. Където и да е, далече, само не там...
Търсеше неговата опора, но него го нямаше. Него все го нямаше! Само той я разбираше. А тя толкова се нуждаеше...
И от останалите също не получи нужната подкрепа. В очите и цялото възприятие на тези хора за света изглеждаше вяло, повърхностно и невярно. Някога били й най-близките, сега те бяха толкова далечни. Измъчиха съществото и, изтъркаха я, полираха я, а, затворена дълбоко отвътре, тя си беше все същата. Виковете, крясъците, упреците отекваха в съзнанието й, но тя вече не ги усещаше, тези думи я бяха наранили веднъж, бяха пробили дупките в душата й и вече минаваха като през сито... Но още я болеше от истината, тази истина, която само тя прие...
Не знаеше какво е станало, след като си тръна. Можеше нещо да се е променило. Едва ли. Когато мислеше за тези неща беше готова да се обърне, но солено-сладкият вкус на свободата и даваше все повече сили да тича напред. Сълзите и болките бяха нищожна цена за бягството от унижението и ограничението. И тя продължаваше... беше давала, давала, давала докато накрая се изплюха в лицето и тя направи, каквото смяташе за нужно – усмихна се през сълзи и си тръгна... този път завинаги.
Беше разбрала – да се опитваш да помогнеш на някого, който не иска да попие дори малка частичка от истината, беше неблагодарно занимание и не завършваше с успех....
Но това сега нямаше значение, нямаха значение и другите, които я променяха. Преди тя ставаше каквато искаха да бъде, моделираха я, изкривяваха я по своите контури... Докато тя не отвори съзнанието си.
Сега себеусещането й се движеше в рамките на неговото и тя имаше нужда да се докосне до тях, за да е добре със себе си, но... Него все го нямаше... нямаше го... Не знаеше кой е, но го познаваше. Познаваше енергията му, беше изучила душата му, беше се скривала преди в света му. Неговият свят беше съграден от един такъв като нейния... но тя още не беше стигнала до това време...
Тя тичаше, блъскаше се, падаше, ставаше... усещаше, че е на прав път - отиваше към неговия свят, където и във времето да беше той...

(a part of my recent writings)

Добре дошла отново, Лили!

haresa mi