Да...

Рано или късно всички се превръщаме в това, на което се правим пред останалите.

Аз съм картина от акварел. Размивам се по краищата от падащия дъжд. Вече не личи какво е нарисувано... Нияма смисъл да ме гледаш. Тези, които гледаха преди да завали, нищо не видяха... вече няма как да видиш и ти. Образите са размазани.

Спираш се и ме повдигаш от локвата. Остави, късно е. Боите вече се сляха с калта. Хвърли ме и ме настъпи. Така ще направят и другите след тебе...

Няма смисъл да спасяваш онова, което вече е загубено...

Пък и аз вече имам всичкото време на света. Твоето е ценно.