Случвало ли ти се е да искаш да заплачеш, но да не можеш? Сълзите просто не капят. Сподавени стонове. Искам да плача... искам, но не мога. Нямам сили за това.

     Веднъж поисках нещо. И точно то не стана. А покрай мен се срути и всичко останало.

     Разруха. Аз ли предизвиквам лошите обстоятелства?

     Не знам. Не знам! Нищо не зная...

Понякога ми се ще тихо да избледнея и да изчезна. Дали някой от значимите за мене хора ще забележи? Интересуват ли се ТЕ от това, което съм АЗ?

     Изчезвам... и на мое място остава прах. Безплътен, сив... това ли съм аз? Купчинка пясък, едно безличие?

     Или пречи индивидуалността? Или изобщо нямам такава...

     Кое е грешното – аз или светът? Кое не е на мястото си?!

Не знам. Не знам! 

     Едно желание = една мечта по-малко.

За какво тогава са ми тези мечти?

За да се разочаровам всеки път щом поредната се пръсне на парчета със звън като паднала кристална чаша?

За да не спя нощем, мислейки как да върна целостта и?

За жалост, както при кристалът, лепилото не върши работа...

     Трябва нова мечта. Но този път не искам да се счупи...

Затова ще превърна мечтата в стремеж, стремежите са от дърво...

И оставам в безцелни лутания.

В див унес.

Моя див унес.

Както аз си умея...