Понякога имам нужда само от една топла прегръдка. Да се сгуша като малко дете в нечии ръце и да се унеса...

     Страх ме е от контакта с хората. Веднъж ранена, вече бягам... Искам само да повярвам, да се доверя.

А как? Как да се престраша, като всеки път доверието ми води до лъжи... ?

     Излъжи ме. Излъжи ме пак! Виж – боли ме. Това задоволява твоето его. Това ме отдалечава от тях, от хората. Всеки път, все повече...

     А лошо ли е да разкриеш душата си, лошо ли е да покажеш истинските чувства и лошо ли е да поискаш?...

     Подаваш ми ръка, но казваш:

“А искаш ли да ме прегърнеш? Знам. Искаш.”

“Страх ме е.”

“А от какво?”

“Защото този път знам...”

     Близостта боли. Тя наранява нежната повърхност. Издрасква я. Прави я груба. Прави ме безчувствена...

     Не ме разбираш. Аз бягам. От какво... не е от теб!

Бягам от себе си. Бягам от възможността да покажа слабостта си...

     Тихо е. По-тихо не е било, а в главата – какафония.

Спирам... ще се насладя на сладката болка от незнанието.