Чакайки да ми дойде вдъхновение за поредното безсмислено есе, стоя и драскам на листа. Хаотични и неодушевени, безцелните чертички се превръщат в смисъла на още поне половин час от живота ми. Чудя се дали, като се опитвам да оцветя цялата страница със синьото мастило,  изваждам част от себе си на показ.

     Дали пък в това странно състояние на полу-транс на повърхността излизат истинските си мои мисли, некултивирани от сивото, дори черно ежедневие...

     Трудно се оказва да оцветиш целия лист с една проста химикалка (която, впрочем свършва...) . Менe това не ме интересува. Втренчено и вглъбено. Продължавам да драскам... И защо да спирам... ?

     Това се превръща в най-важната цел. В един такъв момент започвам да мисля различни неща. Транс. Унес. Пълно съсредоточение. Буден сън. Не зная как се нарича...

     30 минути. Минават като миг. Съзнанието се пробужда. Страницата е оцветена. Не помня кога, нито как. Единственият спомен е за “АЗ”.

     Едва ли ме разбираш, никой не може...

     Недомлъвки... ще ми се да можех да опиша, но дума за това май няма... Отвъд.

     Понякога ми се иска да извадя мислите си и да ги подредя. Като карти в колода. Да изхвърля ненужните, слабите.

     Да имам подредено съзнание не е лукс, който мога да си позволя.

     Сред многото карти ми е трудно да разбера коза в играта. Пък и не е лесно да си изградиш стратегия на базата на нищо. Не е лесно и да направиш ръка, без да виждаш картите си.

     Това съм аз - объркана игра. Заплетен кръг... но се опитвам. Държа конците, целеустремена съм, сигурна в себе си... за пред хората. Но нищо не е сигурно, щом основите поддават.

     Грешно, казват, е да стоя горда и пряма като скала. Зад защитна стена от искрени думи, зад честния образ на неосъзнатото... А какво ще стане, ако не играя така?  Професионален блъф, заблуда... След това да изразя себе си е по-трудно от всичко.

     Хаотична, неясна, сянка... грешката е там, където думите са фалшиви. Наречи моите думи фалшиви. Но не е ли неистинско това, което субективно се приема за такова?

     Желанието да знам какво е “АЗ” ме кара да разсъждавам над собствената ми индивидуалност.

     Изтощително и скучно, а?